Здравейте, пише ви Росен Маринов. От известно време в общественото пространство много се говори за Росен Маринов препоръчва Букайманекенската литература и книгите на манекенките. Ха-ха-ха на къде отива този свят!!! И като се поослушах разбрах, че манекенките не са се преориентирали към писането като антикризистна мярка, а напротив започнали са да се „тунинговат” не само физически, а и ментално. Страхотно, помислих си аз. И за да не изостана, реших и аз да се образовам.

Най-често спряганите имена бяха тези на авторите Куелю и Букай. Запасих се с книжки и започнах, очаквайки да прочета всички за един ден, а не като русокосите Хубва книга на Куелюкукли да им отделям по месец. Представете си изненадата ми, когато същите тези „манекенски книжки” започнаха да ми харесват. О, Боже, аз – Росен Маринов съм на едно интелектуално ниво с моделките! Не се мисля за литературен критик, но все пак смятам, че книгите на гореспоменатите автори са доста психологически. Повечето от тях са доста добри и могат да те накарат да се замислиш за това кой си и на къде отиваш, какви са стремежите ти и каква цена си готов да платиш? Въпреки че това не е предпочитания от мен жанр, горещо препоръчвам да прочетете поне някой от книгите. Мисля, че всеки може да намери нещо за себе си в тях.

Росен Маринов

Спомням си, че преди години тази тема се падна на писмения изпит по журналистика в Софийския университет. Смисълът на този въпрос беше ще измести ли интернет информацията четенето на книги. Росен Маринов има твърдо мнение по въпроса и смята, че това няма как да се случи. Поне не в България. Българинът е човек любознателен и още от Възраждането има един своеобразен култ към писаното слово. Книгите са се чели и преписвали и са стояли на най-почетното място в българския дом, редом с иконите. Та останало е нещо от това в паметта на клетките ни.

Тачим си ние книгите и това личи не само по пълните с хора книжарници, по растящия брой на издавани заглавия, при това в период на икономическа криза. Почти няма български дом, в който да няма библиотека. Ако сте ходили в чужбина, ще знаете, че при повечето народи това не е така. Ако не сте ходили, просто се сетете за някой американски или чужд филм, в който в средностатистически дом да сте видели библиотека. Ами няма. Затова смятам, че в България мишката няма да изяде книжката. Винаги ще има хора, които ще предпочитат хартиената книга, защото тя носи друго, различно усещане от това, да гледаш в монитора, има биография, носи енергията на хората, които са я писали, печатали, подвързвали, чели преди теб.

Здравейте, приятели! Днес Росен Маринов е по-философски настроен. Повод за днешните ми размисли ми даде една случка, която ми разказа преди години моя колежка от университета. Като ученички отишли на море няколко приятелки и още в началото си събрали парите на едно и се разбрали – за всички еднакво. Женска му работа

Да, обаче на едно от момичетата му се прияло варена царевица, пък другите не искали. И тъй като действал принципът “на всички еднакво” – не й купили варена царевица. Та ми разказва Анета случая, така се казваше колежката, и вика: сега мога да й купя цял казан с варена царевица, ама не е същото. Защо тогава не й купихме? Ще кажете: Защо ни я разказва Росен тая история? Ами просто искам да ви кажа да не пропускате мига, в който може да зарадвате приятел,

Джинджо още не се е върнал и Росен Маринов страда. И да ви кажа честно вече почнах да се замислям за друг котарак. Ще си изчакам моя, но колкото и голям оптимист да съм, знам, че вероятността да се върне, вече е почти нулева. Разглеждах тия дни обяви за котки и попаднах на обява за руска синя котка. Породата не ми беше известна досега и реших да разгледам снимки и въобще да я проуча. Много красиви животни. Дълги крака, удължено тяло и изумруденозелени очи, сива козина със синкав оттенък.

По принцип винаги съм бил на мнение, че ако вземаш животно, е добре да го вземеш или от улицата, или от приют – добрина да направиш. Обаче толкова ми харесаха тия котки, че съм решил такъв ще е следващият котарак, ако Джинджо не се върне. Лошото е, че тази порода е много малко разпространена в България, много малко обяви има за продажбата на такива котки и, честно казано, не съм сигурен дали са съвсем породисти. Най-характерният им белег – изумруденозелените очи, се проявява чак като поотраснат, като са малки са със сини очи и няма как да се разбере какво ще се случи след време.

Иначе проучих въпроса – в Букурещ има развъдник на такива котки, даже им разгледах сайта, оттам вече е сигурно, че ще се вземе истинска руска синя котка, но, предполагам, ще са много скъпи, пък и то трябва да се ходи на място. Общо взето, обмислям го въпроса. Междувременно писах на едно момиче, което преди два месеца е публикувало обява за такива котенца, има снимка и клипче в Ютюб на котетата, истински ми се видяха. Моля я в имейла, ако може, да ми покаже снимка на майката и на бащата и да каже кога евентуално ще е следващото котило, но още не ми е отговорила. Ще кажете Росен Маринов сноб стана – абе не е така, просто много ми харесаха тия животни.

Привет, приятели! Оптимистично гледам на живота, знаете го. Та ме впечатли нещо, за което отдавна искам да ви разкажа, но все не идва ред. Пак за котарак става въпрос и в тая връзка сигурно се питате какво стана с котарака на Росен Маринов. Ами няма го Джинджо, още не се е върнал и почвам да гледам философски на нещата – много време мина и вероятността да се върне не е много голяма. Но си мисля, че не му се е случило нищо лошо, просто някой го е харесал и е решил да го прибере. Ако е така, надявам се да го гледа добре. За един друг котарак става въпрос обаче днес. Живея в блок в центъра, като едната тераса гледа към булевард, а пък другата – към тиха уличка. Е там в тихата уличка – точно срещу нашата тераса има една стара кооперация и горе в таванските помещения живее семейство. Та те имат един котарак – Джако, май е кръстен на Майкъл Джексън, щото е черен. Джако е интересен котарак – от едно прозорче се измъкваше и по цял ден гонеше врабците по покрива, някой път толкова на ръба, че съм изтръпвал от страх да не падне. Стопаните му имат и куче – и когато тръгнат с кучето на разходка – Джако след тях. Поизчезна обаче Джако от хоризонта и се притесних аз какво става с него. Един ден след около три-четири седмици гледам стопанката му го води, овързан целия с едни каиши от плат, повдига му задните крачета и той едва-едва ходи, да не кажа, че се влачи. Помислих си, че сигурно е паднал от покрива. Отидох при жената, викам й: “Казвам се Росен Маринов, съсед съм ви отсреща”. Обясни тя, че някой е стрелял по него, ветеринарите намерили сачма в гръбначния стълб, та му били инжекции нивалин, сега му правела раздвижване и имало малко подобрение. Но дали ще проходи, не се знае. Песимистът ще каже: “Гледай какви лоши хора има!”, визирайки този с пушката и сачмите. Аз, оптимистът Росен Маринов, пък казвам: “Гледай какви добри хора има!”, имайки предвид стопанката на Джако.

Тези дни четох една стряскаща статистика на Министерството на здравеопазването –  в България има 170 000 психично  болни хора. А колко са с по-леки разстройства?! След такава статистика даже и непоклатимият оптимизъм на Росен Маринов може да рухне.

Какво се случва с нацията? Ще кажете ами безработица, финансови проблеми, бедност. Да, така е, ама нали всички сме гледали репортажи от някакви райони на света, където хората живеят мизерно, пък се усмихват щастливо. И пак се питам защо българите сме толкова кахърни? Защо се нареждаме сред най-нещастните нации в света?  Дали е историческо някакво наслояване, или пък наистина настоящето ни смазва? Аз мисля, че наред с кризата и несигурността, която ежедневно ни съпътства, голяма роля за това да сме нещастни и
болни играе и обърканата ни ценностна система и негативната ни нагласа към нещата от живота. Така че може да гълтаме антидепресанти с шепи, но това няма да ни помогне да се почувстваме истински щастливи, ако ние сами не го решим и не си го направим. Животът е такъв, какъвто е, независимо дали ни харесва или не, тъй че по-добре е да ни харесва. Антидепресантът, който ви предписва д-р Росен Маринов, е: