Росен Маринов моят личен блог

Руска синя

Джинджо още не се е върнал и Росен Маринов страда. И да ви кажа честно вече почнах да се замислям за друг котарак. Ще си изчакам моя, но колкото и голям оптимист да съм, знам, че вероятността да се върне, вече е почти нулева. Разглеждах тия дни обяви за котки и попаднах на обява за руска синя котка. Породата не ми беше известна досега и реших да разгледам снимки и въобще да я проуча. Много красиви животни. Дълги крака, удължено тяло и изумруденозелени очи, сива козина със синкав оттенък.

По принцип винаги съм бил на мнение, че ако вземаш животно, е добре да го вземеш или от улицата, или от приют – добрина да направиш. Обаче толкова ми харесаха тия котки, че съм решил такъв ще е следващият котарак, ако Джинджо не се върне. Лошото е, че тази порода е много малко разпространена в България, много малко обяви има за продажбата на такива котки и, честно казано, не съм сигурен дали са съвсем породисти. Най-характерният им белег – изумруденозелените очи, се проявява чак като поотраснат, като са малки са със сини очи и няма как да се разбере какво ще се случи след време.

Иначе проучих въпроса – в Букурещ има развъдник на такива котки, даже им разгледах сайта, оттам вече е сигурно, че ще се вземе истинска руска синя котка, но, предполагам, ще са много скъпи, пък и то трябва да се ходи на място. Общо взето, обмислям го въпроса. Междувременно писах на едно момиче, което преди два месеца е публикувало обява за такива котенца, има снимка и клипче в Ютюб на котетата, истински ми се видяха. Моля я в имейла, ако може, да ми покаже снимка на майката и на бащата и да каже кога евентуално ще е следващото котило, но още не ми е отговорила. Ще кажете Росен Маринов сноб стана – абе не е така, просто много ми харесаха тия животни.

За добрите хора

Привет, приятели! Оптимистично гледам на живота, знаете го. Та ме впечатли нещо, за което отдавна искам да ви разкажа, но все не идва ред. Пак за котарак става въпрос и в тая връзка сигурно се питате какво стана с котарака на Росен Маринов. Ами няма го Джинджо, още не се е върнал и почвам да гледам философски на нещата – много време мина и вероятността да се върне не е много голяма. Но си мисля, че не му се е случило нищо лошо, просто някой го е харесал и е решил да го прибере. Ако е така, надявам се да го гледа добре. За един друг котарак става въпрос обаче днес. Живея в блок в центъра, като едната тераса гледа към булевард, а пък другата – към тиха уличка. Е там в тихата уличка – точно срещу нашата тераса има една стара кооперация и горе в таванските помещения живее семейство. Та те имат един котарак – Джако, май е кръстен на Майкъл Джексън, щото е черен. Джако е интересен котарак – от едно прозорче се измъкваше и по цял ден гонеше врабците по покрива, някой път толкова на ръба, че съм изтръпвал от страх да не падне. Стопаните му имат и куче – и когато тръгнат с кучето на разходка – Джако след тях. Поизчезна обаче Джако от хоризонта и се притесних аз какво става с него. Един ден след около три-четири седмици гледам стопанката му го води, овързан целия с едни каиши от плат, повдига му задните крачета и той едва-едва ходи, да не кажа, че се влачи. Помислих си, че сигурно е паднал от покрива. Отидох при жената, викам й: “Казвам се Росен Маринов, съсед съм ви отсреща”. Обясни тя, че някой е стрелял по него, ветеринарите намерили сачма в гръбначния стълб, та му били инжекции нивалин, сега му правела раздвижване и имало малко подобрение. Но дали ще проходи, не се знае. Песимистът ще каже: “Гледай какви лоши хора има!”, визирайки този с пушката и сачмите. Аз, оптимистът Росен Маринов, пък казвам: “Гледай какви добри хора има!”, имайки предвид стопанката на Джако.

Животът е прекрасен, ако са ти назначили правилния антидепресант

Тези дни четох една стряскаща статистика на Министерството на здравеопазването –  в България има 170 000 психично  болни хора. А колко са с по-леки разстройства?! След такава статистика даже и непоклатимият оптимизъм на Росен Маринов може да рухне.

Какво се случва с нацията? Ще кажете ами безработица, финансови проблеми, бедност. Да, така е, ама нали всички сме гледали репортажи от някакви райони на света, където хората живеят мизерно, пък се усмихват щастливо. И пак се питам защо българите сме толкова кахърни? Защо се нареждаме сред най-нещастните нации в света?  Дали е историческо някакво наслояване, или пък наистина настоящето ни смазва? Аз мисля, че наред с кризата и несигурността, която ежедневно ни съпътства, голяма роля за това да сме нещастни и
болни играе и обърканата ни ценностна система и негативната ни нагласа към нещата от живота. Така че може да гълтаме антидепресанти с шепи, но това няма да ни помогне да се почувстваме истински щастливи, ако ние сами не го решим и не си го направим. Животът е такъв, какъвто е, независимо дали ни харесва или не, тъй че по-добре е да ни харесва. Антидепресантът, който ви предписва д-р Росен Маринов, е:

Котешка история

Ето ме отново – Росен Маринов. Искам да ви разкажа една история за котарак на име Джинджо. Имам дребен бизнес, свързн с услугите, офисът ми се намира на висок първи етаж  в стара къща – мрачен и усоен. Та по тая причина, когато нямам работа, често пребивавам долу, на улицата – хем се припичам на слънце, хем си говоря с колегите магазинери. И така един ден, както си вървя към офиса, срещу мене хубава едра котка. И нали съм си коткар, заприказвах я. Толкова й трябваше. Лепна се за мен и така… Оказа се, че си има стопани в съседния двор и име си има – Бирма. Което обаче не й пречеше по цял ден да се опъва на столовете в моя офис и да похапва обилно гранули. И така – другарувахме си с Бирмата, но явно и с други е другарувала, защото почна да наедрява. Стана ясно, че скоро ще ражда. Роди в гаража на съседния двор – три рижи котенца и едно сивичко. Срещам я аз два-три дни след раждането, тя ми говори нещо разтревожено, интонация даже докарва. Викам си, сигурно ми се хвали за котенцата.

Качих се в офиса, влязоха едни клиенти и тъкмо разговарям с тях се чува луп, вратата се отваря, притичва Бирма с коте в уста, пъхва го в един шкаф и се връща за следващото – и така четири пъти. Прибрах ги в едно кашонче и ги върнах долу на стопанката им. Израснаха в двора весели, игриви – трите котета ги взеха, остана едното оранжево, мъжкарче. Дявол и половина, хитър и оправен като Бирма. Започна и той да ме посещава и то стана ясно, че няма спасение, като не го пусна – лежи на постелката пред офиса с часове. Та почнахме да се гледаме с Джинджо – така го кръстих, нали е оранжев. Голяма любов – като повечето мъжки котараци много лигав и гальовен. Стана обаче мъж Джинджо и тръгна по котки. При първото му разгонване го нямаше няколко дни, върна се бит-пребит, с почти дупка в гърлото и два счупени зъба. После явно се научи на се бие със старите котараци или се научи да бяга, но се връщаше от любовните си похождения с малки поражения. И понеже беше волна душа и много скиташе, му направих метално медальонче с моето име – Росен Маринов, и телефония ми номер, ако случайно се изгуби, да могат да ми го върнат.

И както ви казах в предното материалче, понякога човек със своите мисли и страхове предизвиква събитията. На 3 март Джинджо изчезна и оттогава не се е появявал. Обикалях квартала, разпитвах – ни вест, ни кост. Много време мина и повечето хора ми казват, че вероятността да се върне е почти нулева. Аз обаче нали съм си оптимист, всеки ден чакам да чуя лигавото му мяукане пред вратата на офиса.

С надежда: Росен Маринов

Защо оптимистите са успешни?

Спомнете си приказката за лисицата и гроздето! Вие сте лисицата и искате гроздето, но то е високо и не може да го стигнете. А после си представете, че то наистина е кисело! Можем ли да се насочим към друго грозде? В живота, ако нещо много ни се иска, трябва да си представим, че има и по-добро, което не стои задължително пред нас. Надявам се, че разбрахте моя образен пример.

В живота е важно не това, което се случва, а отношението ни към него. Затова смятам себе си – Росен Маринов, за оптимист, защото гледам на случващите или неслучващите ми се неща откъм хубавата им страна. И смея да твърдя, че не съм роден с тая нагласа, съзнателно съм възпитавал в себе си позитивното отношение към живота и мисля, че всеки може да го направи или поне да опита. Защото оптимистът е не просто по-весел и щастлив, аз, оптимистът Росен Маринов, смея да твърдя, че той е и по-успешен. И веднага ви казвам защо.

Нашите очаквания влияят на нашето поведение даже тогава, когато ние самите не го осъзнаваме. В този ред на мисли е по-безопасно да мислим позитивно, не смятате ли?

Нашият живот е подчинен на играта на подсъзнанието – ние градим очаквания и по този начин притегляме реалността. Разбирането на тази проста истина вече само по себе си е причина да се настроим позитивно. Но да си дойдем на думата. Защо оптимистите са по-успешни в живота?

Оптимистите са хора с душевно равновесие, на хората, мислещи позитивно, им е леко на душата. Това не значи, че те никога не са разстроени, но те много по-бързо възстановяват душевния си комфорт, защото намират позитиви и в най-неприятните неща.

Доказано е, че позитивно настроените хора са с по-обострено възприятие, те са по-внимателни, по-креативни, повече виждат и чуват. Оптимистите са и по-здрави от песимистите. Ако оптимист се разболее, той насочва цялата си енергия към оздравяването. И не на последно място като причина за успешност – привличане на добри хора. При оптимистите действа презумпцията за позитивност на човека до момента, в който тя не бъде опровергана от реалността. И даже когато се случи да се разочарова от човек, оптимистът не наслагва неговия образ върху другите хора.

И накрая – да си оптимист, е просто по-весело и леко!

Поздрави: Росен Маринов

Това е блогът на Росен Маринов

Ето ме и мен с личен блог или дневник. (Не знам кое е по-популярно ).

Вярвам, че заедно ще коментираме интересни теми, които вълнуват мен и вас – моите читатели.
Както се подразбира ще пиша за нещата, които се случват с мен.

Твърдя, че съм оптимист. Затова и в моя блог ще се придържам към приятните и забавните теми.

Приятно четене!

Scroll To Top